Юниии!

Юниии!

Обуто със сандали от трева,
върви си слънцето и лайка ръси.
Такъв неделен, весел юнски свят
съм виждала, но само във съня си.

Такъв зелен, и жълт, и син, и бял,
на капки, на цветчета и на точки.
И слънцето с пилотския си шал,
което скача дама върху плочките.

Една несериозна синева,
която всичките ми грижи грабва.
Ще си запазя малко от това,
защото сигурно ще ми потрябва.

Мария Донева

Хало в Пловдив - 28 май 2015

Високо на небето със моите боички,

Нарисувах дъга - да я виждат всички.

Синьо от морето, взех бяло от снега,

Зелено от полето, кафяво от пръстта.

Жълтичкото цяло е от пролетни цветя.

Слънцето е спряло до цветната дъга.

После под дъгата нарисувах деца,

По-красиви от дъгата – мънички слънца.

Иван Мишев

Усмихнато ми е

Усмихнато ми е. Защо – не зная.
Обикновено съм така през май.
Премрежвам поглед. И нехая,
че съществуват „никога“ и „край“.
Морето пак ми става до колене.
И вярвам... във внезапни чудеса...
и че краищата просто са промени
към чисто нови, светли начала...

НинКа

Няколко прости радости

Да прегърнеш приятел.
Да отхапеш парче от току що изпечена питка.
Да видиш първите листа на дърво през пролетта.
Да се разходиш бос по пясъка.
Да седиш на брега на реката и да си клатиш краката във водата.
Да усетиш мириса на нова книга.
Да пуснеш радиото и да чуеш любимата си песен.
Да слушаш мъркането на коте в скута ти.
Да лежиш на топло и да слушаш как вали дъжд зад прозореца.
Да слушаш смеха на играещи деца.

Цветно

Не вини хората, че са те разочаровали. Вини себе си за големите си очаквания от тях! "Всеки път, когато видим едно лице, разпознаваме в него собствените си идеи. Това съдържа ключ за разбирането на много претърпели провал взаимоотношения." Ъ.Ялом. А какво, ако се обърнете към човека без очаквания, без предположения, без преднамереност, по този начин давайки му шанс да бъде самият себе си? Без да се опитвате да го вкарвате в измисления от вас калъп, ще освободите и себе си от разочарованието от неуспешния опит да вмъкнете другия отсреща в предварително излятата форма. А за това е нужно да можете да насочвате интереса си именно към този отсреща, а не към своите вътрешни образи и затвърдени представи за същия.Да търсите в човека НЕГО си, а не себе си.(автор Ирина Янчева)

Из дневника на една майка

„- Хайде, Мишо, време е за сън. 
- Не, мамо, ти забрави. Време е за приказка. Първо трябва да ми прочетеш за Пинокио.
- Мишооо, Пинокио е много дълга приказка за разказване. Мама е много уморена. Хайде... за „Дядо вади ряпа”.
- Колко дълга е, мамо, като носа на Пинокио ли е дълга?
- Не, още по-дълга.
- Като брадата на Дядо Коледа ли?
- По-дълга.
- Като моите ръчички, които ще те гушнат и ти ще ми прочетеш Пинокио! /Познайте кой спечели накрая/.”
Антония Михайлова – Дневникът на една майка

Градинарство (как се гледат думи)

Градинарство (как се гледат думи)
Мария Донева
Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Пловдив

Катя Белчева
Пловдив
Мъглата по Марица
превръща тополите в мачти
и скрива мостове, острови
и древни мозайки.
Градът бавно слиза
по стъпала, издялани в камъка
и като поет в бяло
го облича мъглата.

Катя Стоилова

Да умреш от щастие
Катя Стоилова
Уча се отново да вървя.
Да посягам към цветните неща по масата;
да пия на големи глътки
и облизвам млякото по устните си.
Да усещам, когато ми е студено;
да посочвам светлината
и да я търся.
Има много време,
докато се науча да пиша
до Дядо Коледа
и започна да смятам
две и две.
Засега ми стига
да мога да казвам какво искам -
живот, прост като сол
и достатъчен като хляб.

Хвърчащите хора

Хвърчащите хора
Валери Петров
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси, и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

Въздушен корен

Въздушен корен
Дора Господинова
"...но дълго бяха корените ми въздушни
Д. Тонев"
Въздишката на ябълката бяла
поръси цвят по камъка на двора,
а слънцето по плочника премества сенките-
като че отпраща времето
със повелително движение.
Перденцето дантелено играе
и от прозореца наднича детство
със дързък тен, с очите на безкрая,
издрани лакти и ожулени колене
от падането с колелото…
Как се летеше със велосипеда
припомня вятърът в косата разпиляна,
в червената ми рокля като залез.
Когато си на девет и на десет
миришеш на сапун и чисто слънце,
на чубрица, на мащерка и мента,
изобщо корена не те вълнува.
Така си вързан здраво за небето,
ръцете ти единствени криле са,
разперени встрани на колелото,
летиш по стръмното така безстрашно,
подкрепят те на облака крилото
и вятърът, и слънцето, и лятото

За дъжда

Няколко идеи за дъждовно време:
- Да послушам музика
- Да почета книга
- Да гледам филм
- Да напиша писмо
- Да поиграя с децата
- Да сготвя нещо вкусно
И помни – времето винаги е хубаво!

България 2

"Пропътувах милион километра, за да бъда на колкото се може повече места. Видях хиляди такива, които докосваха сърцето ми, но не по начина, по който ме докосват езерата на Рила, Родопските масиви, Стара планина, Сливенския балкан или малкото кътче земя на село с неговите черешови дървета и плодове на пресни ягоди." - Георги Жеков

България

Какво си ти? Прашинка и безкрайност.
Земя. Огнище. Обич. И небе.
Светът е необятен по случайност.
Но в този свят, аз имам само теб...
Със всичките ти изгреви и залези,
с възходи и безропотни падения,
предавана, обичана, прощавана –
ти ставаш дом. И после пишеш времето...
И влагаш във мечтите ни надежда,
най-светлото през мрака преоткрила.
А името ти – синоним на нежност –
повтаря, че Човек е дух и сила...
И всичките истории повтаря,
поне докато първо не запомним,
че бъдеще се пише само с вяра,
и с топло чувство, че не сме бездомни...
Такава си: избра да ме обичаш.
Такава съм: избрах да бъда с теб.
Една мечта. Разцъфнало кокиче.
Земя. Огнище. Обич. И небе.
Мира Дойчинова - irini

Дуенде

Моноспектакълът „Дуенде” на Татяна Лолова по текстове на Лорка и Румяна Апостолова. „Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Един стар майстор китарист ми каза: “Дуендето не е в гърлото, то идва от петите”. Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие. Тази “тайнствена сила, която всеки чувства, но никой мислител не е обяснил”, всъщност е духът на всичко земно... Човек знае как да търси Бога било по грубите пътища на отшелника, било с изтънчеността на мистика. И дори когато ние трябва да възкликнем с гласа на Исайя: “Наистина ти си скрит, Господи”, всъщност Бог показва светлината на своя огън на тоя, който го търси. А когато търсим дуендето, няма карта, нито знания да ни помогнат. Всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка, че то изчерпва, че то отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил, че скъсва с всички стилове... Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми. То дава усещане за съвършено непозната свежест, то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти религиозен ентусиазъм. Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят...” Ф. Г. Лорка.

Нешка Робева

„Аз съм една от най-щастливите жени в България, защото обичам работата си. Щастието е свързано с хората, защото когато приключват спектаклите и видя радостта на лицата им, съм изключително доволна, че съм дала от моето щастие и така то е споделено“Нешка Робева.

Житейски уроци от котките

1. Дръжте ушите си винаги наострени. Ако изглеждаме незабележими и си “държим езика зад зъбите”, ще получим много ценна информация.
2. Винаги се приземявайте на крака. Котките са експерти по запазване на самообладание. 
3. Знайте цената си! Котките знаят как да отстояват себе си и не позволяват да ги обиждат. 
4. Не издавайте мислите и емоциите си. Никога не знаете какво си мисли една котка.
6. Бъдете независими. Котките правят това, което им харесва, без да се съобразяват с мнението на другите.

Няколко добри съвета

1. Използвай всяка възможност да пътуваш.
2. Не продължавай връзка, в която не се чувстваш добре.
3. Не се страхувай да опитваш нови неща.
4. Ако мразиш работата си, напусни я.
5. Оценявай красотата си.
6. Никога не преследвай чужди мечти.
7. Чуждото мнение няма значение.
8. Не губи времето си, защото то минава бързо.
9. Отстоявай принципите си.
10. Не пропускай да се забавляваш.

Мария Донева (автор на стихове и кукли)

Беше им писано да са чорапи.
Денем да топлят детските лапи,
нощем да спят във праха под леглата.
Само че те надхитриха Съдбата.
Станаха кукли. Накратко – куклясаха.
Ших ги, ръцете ми чак каталясаха.
Боцках с игла – даже с мигла не мигаха.
Те във света на игрите пристигаха
и за да дойдат тук – всичко търпяха.
Аз им помогнах, но те пожелаха
вместо чорапи да станат човечета.
Сторихме нужното, ето ги вече. Та
исках да кажа – в реда на нещата
е да не се примириш със Съдбата,
и до сега да не си бил човече, но
то да не стане, каквото е речено,
да си бил гадче, например, орисано,
пък да не стане, каквото е писано.
Мария Донева (автор на стихове и кукли)

За книжките и хората

Ние сме тези, които търсим. Препускаме напред във времето, срещаме хора или се разделяме с тях. Пътуваме във време-пространството, търсейки своите поуки за живота. Действията ни водят до последици, така че с опита се учим да правим избора правилен.
Преди два дни се завърнах от дълга обиколка на няколко града в България. Мой спътник беше поетесата Маргарита Петкова, с която сме съавтори на две книги и целта на турнето беше да се срещаме с хората по места, да им почетем от нашия поетичен диалог и да си поговорим с имащите отношение към словото.
Чувствахме се като събратя на Джордж Милтън и Лени Смол от незабравимия роман „За мишките и хората” на Джон Стайнбек. Литературните герои пътуват от ферма на ферма в търсене на временна работа, мечтаейки някога да имат собствена ферма.
Ние двамата – до голяма степен осъществили мечтата си, написвайки две книги за любов, които хората искат да чуят и да притежават. Няма по-голяма радост от това да се чувстваш полезен и да подклаждаш надеждата, че все пак всичко ще бъде наред.
Любовта лекува.
Докато пътувахме от град на град, имах възможността да видя с очите си как се променя страната. Някои градове стават все по-хубави, други остават все така занемарени, но хората навсякъде еднакво проявяват неподправен интерес към литературата и това е най-важното!
Припознават се в лирическите герои, думите се превръщат в поводи за запознанства и срещи помежду им. Книгата винаги е мощно любовно оръжие.
Хората са различни не само по своята същност. Те са различни и според мястото, което обитават.
Онези от тях, които живеят непрестанно споривите на вятъра над Каварна край морето, притежават самобитност, която ги отличава от тези, които заспиват с безбройните светлини край Дунав в Русе. Но всички те имат еднаква нужда да четат, да задават въпроси и да се влюбят.
Аз ще запомня всеки техен жест и ще запазя всеки малък подарък, който са ми дали за спомен. Цветята, разбира се, ще увяхнат, но ще останат в сърцето ми завинаги.
Благодарността към читателя никога не може да бъде достатъчна.
В нашата малка страна очалгачаването продължава да се вихри с пълна сила. Неговата мисия, обаче, никога няма да бъде изпълнена. Защото нищо не може да убие нито самата любов, нито инстинкта ни да проявяваме обич и състрадание към другите.
Хубавите книги не само дават надежда. В живота всеки Джордж Милтън има своя Лени Смол. Книгите, а и изкуството изобщо, придават онази магия на живота, без която нашият свят би бил твърде скучен.
Доброто винаги предстои. Дали то ще се случи пред погледа на Светата Богородица в Хасково или под внушителния монумент „Създатели на българската държава” в Шумен няма никакво значение.
Гласът на хубавите книги достига навсякъде, където трябва да бъдат чути.
Добромир Банов

На четящите хора с любов

Няма по-голямо щастие от това, хората да ти дават обичта си, да ти отдават доверието си. Да харесват нещата, които пишеш, понеже се припознават в тях.
Стиховете са огледален свят. И свят, в който всеки разпознава своя Оз или своята Алиса. Магията на думите опива като вино и това отлично го знаят четящите хора.
Лирическите герои имат собствен живот. Те съществуват в свят, в който лъжите са по-простими, а съмненията по-малко обосновани. Обикновено успяват да намерят изход, защото по презумпция краят би трябвало да бъде щастлив. Вярно е, че най-хубавите приказки са тъжни, но тъгата ни прави и по-човечни в отношението си към останалите.
Тъгата също ни учи на любов.
Съвсем скоро се състоя премиерата на новата ми книга. Аз имам късмета да познавам радостта. Хората, които дойдоха, за да ме уважат и като автор, и като личност, ме вдъхновяват с цялата своя признателност и събуждат в мен заспалия оптимизъм по отношение на бъдещето.Прегръдките от благодарност стоплят сърцето. Благите думи са празник за душата. Усмихнатите лица са радост за очите.
На премиерата дойдоха хора наистина от всички краища на страната, за да се срещнат очи в очи с мен. Хора, които искат да чуят любимите си стихове с моя глас. Хора, за които прекият контакт е важен, тъй като е много повече от написаните думи в книгата. Благодаря ви, хора!
Какво е поезията, ако не сигурен начин да отделим малко време за самите себе си.Време, в което да си припомним, че има за какво да се обичаме и че си струва да позволим да ни обича и някой друг. Стиховете са светът, в който страхът и подозренията не съществуват.
Стиховете са невъзможни без любов.
Пиша тези редове и заради това, че написаното се превръща в изкуство, само ако бъде споделено. А всички вие, които присъствахте на представянето на моята книга, ме карате да бъда смирен и да се опитвам да бъда добър човек.
Благодаря!
Добромир Банов

Рецепта за магия

Канела, мед, тъга и лавандула,
и две въздишки, колкото за цвят.
Луната мигом, чула-недочула,
надникна в чашата ми с шоколад...
Забърках и на нея – цяр за обич,
жена е също, знае да боли.
Добавих скришом в чашата й облак,
и цялото небе се промени...
Откъснах стръкче мента за надежда,
че моята е вече за поправка.
Внезапно, в закъснялата си нежност,
реших да ти изпратя незабравки...
Поне да ме привиждаш все такава –
най-хубавите спомени обула.
Вълшебство за любов не се забравя:
Канела, мед, тъга и лавандула.
Мира Дойчинова – irini

Сърдита пролетна разходка

Сърдита пролетна разходка
Стръкчета хилави, зеленикави,
а пък напират – растат, цъфтят.
Въздухът – лумнал от чуруликане!
Колко са малки, а как крещят
разните чавки, врабчета, гарвани,
сойки, и всякакви топки пух.
Пеят, и даже не е за вярване
само за час колко врява чух.
Котките – същата дива работа!
Мяукат, изискват си любовта.
Ало! И аз искам не по-слабо,
но да ме чувате да крещя?
Флиртът, простете, е нещо лично.
Пролет е, вярно. Но чак да викате?!
Граждани, мяукайте по-прилично,
и по-възпитано чуруликайте!
Мария Донева

За хаоса

"В света няма хаос, освен хаосът, създаден от нашия ум" Махарадж, индийски гуру

Една малка любов

Една малка любов във леглото се сгушила,
лавандула цъфтяла и тя я подушила,
едно крайче от слънце като зъб се подавало,
ромоляли щурци и почти се смрачавало.
Любовта била радост, смях и жестове мили,
непризната все още от великите сили,
а денят й бил кратък. Тя мълчала. Притихнала.
Нещо се замечтала, нещо се поусмихнала.
Кръг от чаша разлята – нейната територия.
Тя си нямала още нито път, ни история,
даже ясни желания не била си избрала.
Тя била като капка, съвършена и цяла.
Една малка любов, кротка, с пръсти изстинали.
Ще остане ли тук? Ще боли ли? Ще мине ли?
Мария Донева