когато се смея наужким, а щурецът в душата ми вика.
Когато ми писне от тези с фалшивите думи и чувства,
когато навън е студено, а вътре е празно и пусто.
Все тебе търся, приятелю – за уморения кораб пристанище.
Да позакърпиш платната ми.Да ме гушнеш мълком на рамото.
И няма нужда да ти се правя на по-добра и на по-красива.
Ти винаги ме приемаш такава, дори когато не ме разбираш.
Твоето тихо присъствие е като водата от извора,
дето цял живот всички го търсим, но само избраните го намират.
Златина Великова
Няма коментари:
Публикуване на коментар