Душата ми се поклони
Тичайки, прекосих улицата и се
озовах пред новостроящата се сграда. В миг се видях
в малката бяла къщичка с потънал в цветя и зеленина
двор, която доскоро се гушеше тук. Настоящето
грубо ме върна с картина от разпилени строителни материали и отпадъци.
Продължих да тичам по прашните стъпала нагоре. От какво бягах и
накъде отивах?
За изненада на работниците,
подминах нашия етаж и спрях едва на покрива. Умората ми натежа много и аз
буквално се строполих върху
накованите дъски.
Притворих очи и поех дълбоко въздух. Мислите ми, като
заспали след лудуване деца, притихнаха в мен.В тишината се
чуха ударите на сърцето ми, а последните за деня слънчеви лъчи
галеха лицето ми. Изведнъж в покоя, като далечен тътен, долетяха до
мен тежките стъпки на завоевателя, маршове, звуци на литаври, шумни
походи, пискливи зурни... Тръснах
глава и отворих очи. Под прашните ми нозе се разкри невероятна гледка,
която там долу бе останала скрита.
Надлъж и на шир, потънал в зеленина, около красиви хълмове и широка
река се простираше градът. Ето защо е писано толкова много за него, си
помислих. Но душата ми не
искаше и да знае, а боса, хваната с ръце за миналото и настоящето,
хукна към любимите тепета. Заизкачва Джендем тепе, по
естествения природен дизайн, подминавайки детската железница. Смехът ѝ огласяше минзухарения хълм, завираше нос в дребните дъхави
цветенца, храсти и дървета.Посядаше
за миг на някой вековен камък и поруменяла оглеждаше очи в
своите спътници, които мълчаливо я придружаваха.
Още неуспяла да я настигна, тя
вече тичаше към Бунарджика по гранитните павета на разрушеното вече Марково
тепе.
В същият бяг качихме Сахат тепе, като поехме дъх пред часовниковата
кула. Маратонът продължи по стръмната каменна стълба, покрай кацналата в
скалите църквичка Света Параскева, и излязохме на гърба на къщата на
младия Мавриди, където е отседнал френският поет Ламартин.
Хълмовете на древният акропол ни посрещнаха във вековна
прегръдка. Минахме през Джамбаз тепе и античния театър, продължихме по Таксим
тепе и спряхме на Небет тепе, където хилядолетия наред градът не е спрял
да живее.
От тук лудешкият бяг продължи към Джумаята и през главната
улица потънахме в сянката на градината. За моя изненада, изморената ми душа спря пред паметника и
се поклони. Развълнувах се.
Този министър на цветята, както наричаха Люсиен Шевалас, бе
създал градинарската епоха в града, с градините, пепиниерите и
залесяването на тепетата. Този
скромен човек, записан като почетен гражданин и сега, години след смъртта
си създаваше радост и покой в многолюдния град с делото си.
Замислено продължих покрай вековните дървета. Въпросите напираха в
мен. Какво
минало ще бъдем за идните поколения? Дали творим с любов или
само за лична облага? Ще събуждаме ли радост, като този скромен
градинар или гняв
и образа? Нашето днес е утрешното минало за деца и
внуци...
Слънцето прибра и малкия непослушен лъч, играещ си с косите ми. Градът бавно заспиваше. Небосводът бързаше да облече
звездната си дреха. Изправих се омиротворена. Душата ми, в прегръдка с миналото
и настоящето, почиваше блажено. Бавно се спуснах обратно по стълбите и
излязох на улицата.
Любовта на предците ме
посрещна с очите на моя син. Тръгнах с
мъдростта на една от хилядите тракийски дъщери, понесла отговорността за
утрешния ден...
Катерина
Паунова
